Тук бе моят дом
За последен път съм в тази стая -
пуста, като моята душа.
Празен е домът, но аз ридая -
оставям в него толкова неща...
В миг се събраха двайсет години.
Ето първите, виждам ги, те-
на пода, сред играчки любими,
си играеха кротко с дете...
А другите - грамади с книги
редяха пред тийнейджър с любов
и "Не се мотай, научи ги!"-
повтаряха с глас мъдро - суров.
Ето, спомените станаха светли -
вратата се отвори изведнъж,
годините, от мен едва изтекли,
въведоха във тази стая мъж...
Почувствах дъх и нежно ухание -
сред настъпилата тишина,
чух пламенно мъжко признание,
усетих докосване на жена...
Стисна ме за гърлото тъгата
със студени, безпощадни ръце.
Мъка, дотогава непозната,
плисна в очите ми ранено сърце...
Затворих вратата на празната стая.
Взех само последната си година.
Докъде ще стигна - все още не зная,
че дърво без корен не може да има!
1997 г.
© Калин Пантов All rights reserved.
