„Обичам те”- прошепна ù и дъхът ù спря,
щастлива, не усещала тръпката от любовта,
тя седеше под луната, там, самотна на брега.
Очите ù сияеха на лунна светлина,
а душата ù крещеше „спаси ме, спаси ме от тази самота!”.


Морето беше бурно и приливът дойде.
Нещо ù подсказа, че вече време е.
Сбогува се със него и напред пое .
Нозете ù усетиха студеното море.
„По-напред, по-напред !” - крещеше цялото ù същество .


Защо? Защо?...


Бе толкова красива, с рокля бяла като сняг.
Душата ù бе ясна като светлинка във нощен влак.
Искаше да обича и да бъде обичана.
„Обичам те” - само искаше да изрича,
но нещо попречи ù, нещо я уби,
дали „съдба” се наричаше, дали?


Вълните поеха я в цялата ù красота,
не тя беше мъртва, сърцето ù умря,
а словата на брега бяха поредната мечта.
Онова "обичам те", което тъй копнееше,
никога не чу, а за него живееше .


Морето още беше бурно, отнасяйки своя дар.
Брегът остана пуст, обречен на самота .