„Обичам те”- прошепна ù и дъхът ù спря,
щастлива, не усещала тръпката от любовта,
тя седеше под луната, там, самотна на брега.
Очите ù сияеха на лунна светлина,
а душата ù крещеше „спаси ме, спаси ме от тази самота!”.
Морето беше бурно и приливът дойде.
Нещо ù подсказа, че вече време е.
Сбогува се със него и напред пое .
Нозете ù усетиха студеното море.
„По-напред, по-напред !” - крещеше цялото ù същество .
Защо? Защо?...
Бе толкова красива, с рокля бяла като сняг. ...