Пожелах си да те имам, и имах те,
когато всички останали заспаха...
- Не е за теб, не се бори, момче... Загубен си! Дали са прави те?!
Навсякъде около мен демотивиращите гласове бучаха...
Съмнявах се във правила!
Това за мен са редове, които просто не важаха...
Щом болката изгражда ме и прави ме такъв, какъвто съм...
Ще продължа да бъда истински, все пак малко оцеляха...
А раните не са зараснали... Кървят!
И като хищни птици нокти във гърба ми хиляди вдълбаха...
Повярвах си, че има път... Дано!
И устните наквасих със сълзи, а само ако знаеш как горчаха...
Сега до теб съм и хилядите наранени от това ги чувам...
Все трън в очите им съм... От завист пропищяха!
Човек съм бил! Но истинският образ на човекът в мен благодарение на теб открих,
а те човекът, който преди тебе бях възпяха!
Намачкана бележка! Фантастичен монолог...
А самота и тишина пътека по скалата към върха в дълбочината изковаха...
До теб съм бил при залезите, при изгревите ставах рано само да съзерцавам колко сладко спиш...
Достатъчна ми бе усмивката ти, нищо, че косите избледняха...
© Съби Седник Todos los derechos reservados