Пожелах си да те имам, и имах те,

когато всички останали заспаха...

- Не е за теб, не се бори, момче... Загубен си! Дали са прави те?!

Навсякъде около мен демотивиращите гласове бучаха...

Съмнявах се във правила!

Това за мен са редове, които просто не важаха...

Щом болката изгражда ме и прави ме такъв, какъвто съм...

Ще продължа да бъда истински, все пак малко оцеляха...

А раните не са зараснали... Кървят!

И като хищни птици нокти във гърба ми хиляди вдълбаха...

Повярвах си, че има път... Дано!

И устните наквасих със сълзи, а само ако знаеш как горчаха...

Сега до теб съм и хилядите наранени от това ги чувам...

Все трън в очите им съм... От завист пропищяха!

Човек съм бил! Но истинският образ на човекът в мен благодарение на теб открих,

а те човекът, който преди тебе бях възпяха!

Намачкана бележка! Фантастичен монолог...

А самота и тишина пътека по скалата към върха в дълбочината изковаха...

До теб съм бил при залезите, при изгревите ставах рано само да съзерцавам колко сладко спиш...

Достатъчна ми бе усмивката ти, нищо, че косите избледняха...