Не знам дали не съм банална,
но понякога и аз
отчаяно я търся,
а уж не вярвам в нея.
Претърсвам в тайните
ъгли
на съзнанието си,
протягам ръка до
най-далечната звезда,
копая из дълбините
на един изоставен
кладенец,
но пак я няма.
Бляскави идеи
ме карат да не бъда себе си
(а аз винаги уча хората)
и да говоря, че има любов.
Който ми я донесе,
ще получи досега невидяното –
едно момичешко сърце,
но не моето.
Не се залъгвам, че имам!
Ще му дам на онази,
която тупа килим
над главите ни
и постила земята със сняг.
Тя повече знае от мен
да обича,
защото си има
снега, и земята, и февруари...
© Две Todos los derechos reservados
писал съм такива стихове ...
куца ... но ме радва че така пишеш защото това е просто стъпката към следващо ... ниво ...
дано ме разбра, последна мисъл ми е да се хваля(това го пиша за ... недоброжелателите)