Тя вървеше с цветя в ръцете,

           вятър нежно вееше нейните коси.

           Тя вървеше с тъга в сърцето,

           с минало, без настояще в нейните мечти.

              Тя вървеше, стъпваше леко,

           с мисли, потънали в есенната гора.

           Есенно слънцето топлеше меко

           нейната хубава примирена душа.

              Тя вървеше сама по пътя с листа,

           не беше така сама преди.

           Какво от туй, когато съдбата

           един път на две пътеки раздели?

              Тя вървеше, изхвърли цветята,

           не искаше спомени в себе си вече.

           Тя се затича по пътя неравен,

           поела по нов път, надалече...