Сама стои девойка в тишината.

Цигарата гори, сълзи се стичат.

За това виновна е единствено съдбата,

защото забрани на две сърца да се обичат.

Обичаха се силно, страстно,

не можеха един без друг.

Но дойде момент, когато

във сърцето й настъпи смут.

Той обичаше я безвъзвратно,

тя отвръщаше на неговите чувства.

"Обичам те!" - казваха си многократно.

Любовта им беше най-красивото изкуство.

Но след време на нея ú омръзна

от неговите чувства, внимание, любов.

И една вечер седна да помисли. Беше късно,

но мира не ú даваше отговора на един въпрос.

Като че ли дяволска намеса

бе причината за тоз въпрос.

Тя го криеше в душата, зад една завеса,

защото чувстваше, че ще нарани тяхната любов.

Но повече не можеше да крие,

че не изпитва същото към него.

Призна му и идеше й от болка да завие.

Знаеше, че с тия думи разбила му е тя сърцето.

Сега стои сама и тъжна,

плаче, жал ú е за него.

Но да сложи край тя беше длъжна -

нямаше я любовта в сърцето.