Ние сме само прахосници,

ползваме много неща,

забравяме бързо и бягаме

към следващите така.

Ние сме жалки бездомници,

живеем в една самота,

в която се лъжем и гониме,

докато ни чака смъртта.

Ние сме хора и толкова,

въртяща минутна стрелка.

Все сами, като в лудница

крещим в нелогични слова.

Ние сме просто мишени,

които се движат без ток.

За другите празни, за себе си

в още по-празен живот.

Ние сме само материя,

болка и нещо в проект,

заспивам, но празна треперя,

съжалявам за мен, не за теб.

Безсмислено празен, в очите

на другите, себе си скрил,

не помниш, какво си изгубил,

приятел си бил, ала бил.

Празното вече е злоба,

напълни се моят предел,

ще крещя, ще крещя и на Бога,

човешкия смисъл отнел.

Когато безумно обичаш,

когато безумно си сам

когато безумно отричаш,

а той е някъде там.

Заспивам, това ми остана,

след нищото, нищо не съм

и нищо и никаква рана

нито ден, нито нощ, нито сън.

И утре отново сме хора,

напразни и ведро сами,

часове аз вървя без умора

в коридорите от сълзи.

Докогато очите прелеят

с няколко шепи от пръст

и Безмислено с Вечно се слеят,

жалко е, но няма друг път.