На стана мой тъках пътека,
такава шарена, но твърда,
а исках я по-лека и по-мека,
но тя на това и не отвърна.
Ръцете си прежулих да тъча я,
крака си изморих да я обходя,
в зъбите си стисках я и плачех,
в сърце си я полагах и я тачех.
Пътека, хич не зная колко дълга,
тъча я още и я вървя на нейде,
сигурно доклето си дълга изпълня
и до там, догдето вятърът отвей ме.