Той помогна ми да погледна право в очите на любовта.

Тази детската, невинната,

която иска само топлина.

С времето пораснах.

Той остана.

Аз останах.

Любовта също,

но търпението...

То бавно на зиг-заг вървеше,

тласкаха го обратно,

но то тичаше напред,

спираше, почиваше

и пак тръгваше.

Стигна където искаше.

Бутна разума и каза:

- Ти си! Вразуми сърцето, преди

то да пострада.

Разумът тръгна.

Той беше по-бърз.

Стигна където трябваше,

погледна сърцето.

Изтощено сякаш беше...

с меланхолична усмивка 

и блясък в очите.

Надеждата беше неговото лекарство,

или заблудата...

или и двете?