Търпението, разумът и сърцето
952
0
0
Той помогна ми да погледна право в очите на любовта.
Тази детската, невинната,
която иска само топлина.
С времето пораснах.
Той остана.
Аз останах.
Любовта също,
но търпението...
То бавно на зиг-заг вървеше,
тласкаха го обратно,
но то тичаше напред,
спираше, почиваше
и пак тръгваше.
Стигна където искаше.
Бутна разума и каза:
- Ти си! Вразуми сърцето, преди
то да пострада.
Разумът тръгна.
Той беше по-бърз.
Стигна където трябваше,
погледна сърцето.
Изтощено сякаш беше...
с меланхолична усмивка
и блясък в очите.
Надеждата беше неговото лекарство,
или заблудата...
или и двете?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
