Удавяме заблудата си в чаша.
От трескавото вино очите ни блестят:
Да построим ли нови пътища?
... Щом старите са криви!
Залитаме встрани от
натежалото си Минало.

Ръкави на шега запретнали
се готвим за желана схватка,
а сенките ни вкопчват се без страх
в... екрана на стената.

По устните смехът избива...
и изстива.
С тела напрегнати се хвърляме
"връз" барикадата...
и кой е там, а кой отсам?...

Стоим и гледаме от упор глобуса:

- Нима светът в утроба е заченат?
(И в думите ни за беда
наостря стари зъби бездната.)
- В началото бе Слово, беше Дух,
материята беше - Нищо!

- Как се завърнахме отново тук -
като за въгленче в огнище!
(Опияни ни мисълта,
че сме върховното творение!)

- Ами, оплетохме се  в думички и нарицателни -
омесихме от идиота "гений",
в желанието да сме Нещо
забъркахме тесто с Екосистемите,
със Смелостта и с Честността...
Полемика със привкус на Надежда,
че сме отново Хора.
Борбата продължаваме.

(В миг някой разграфява покривката шахматно.
Стоим до масата смалени пешки
с мераци на царици.
Една ръка ни жертва по всичките полета!
И равновесието става единствено...
на атомно равнище.)

- Ентропията е присъща
в най-силна степен на алтруиста,
който се разпада на топлина от чувства.
Не го корим достатъчно
за похабената енергия!

- А?! За това навярно го оставяме
със "наркотик" да се зарежда -
а с тялото си да запушва дула и амбразури
и по гърба му истини и влакове
да преминават тежко!

- Когато виното се изпари -
той се отдръпва в себе си.
В зениците му вместо устрем
зъзне
замразена нежност!

- Приятели, приятели,
недейте го  замерва с вечност...