Сумрачният градинар на живота ми си отива,
отива си с последното нощно листо,
с розовите очи на утрото.
Не е достатъчно да се събудя,
за да повярвам във безкрая.
Руините на дъха ми знаят,
че съм тук и ме няма –
нито богове в мен оцеляха,
още по-малко пък демони –
да посеят стихотворното си семе.
Белезите ми са единствено от доброта
и крещят, че до смърт само това ми остава.