Когато си вървях улисан
по спечения калдаръм - край дворчета
с нависнали сред прашния гъстак,
смокини в млечна зрялост, за които
се носеше мълвата - вкуси ли ги някой,
ушите му аламинут прорастват,
за да опре тавана на вълшебството... -
дочух подметнатото гърбом:
"Удавник сламката докопва!..."
Ослушах се, но нищо чудно.
Обърнах се, но не съгледах сянката...
Пък и светилото висеше ...