Когато си вървях улисан

по спечения калдаръм - край дворчета

с нависнали сред прашния гъстак,

смокини в млечна зрялост, за които

се носеше мълвата - вкуси ли ги някой,

ушите му аламинут прорастват,

за да опре тавана на вълшебството... -

дочух подметнатото гърбом:

"Удавник сламката докопва!..."

Ослушах се, но нищо чудно.

Обърнах се, но не съгледах сянката...

Пък и светилото висеше

съвсем отвесно - та помислих -

засяга ли ме или - не. Навярно,

защото тъкмо си представях

целувка с вкус на морска пяна -

горчива, топла и безстрастна...