Загърнати злокобно от мрака, 

неясно очертаваме се в сумрака.
Без да знаем кои сме ние,
сякаш изпаднали в безсъзнание,
разминаваме се по дълги коридори,
криейки душите си като актьори.

Но къде си ти, любими?
Силуетите едва са доловими,
как аз, проклетата, да те намеря,
как толкова високи стени за изкатеря?
Търся те, с надеждата, че и ти ме търсиш,
защото само ти светлина сред мрака носиш.

Две сродни души, сред мъглата изгубени,
от мислите си коварни погубени,
лутаме се, жадни да се видим,
но нима димът не те направи невидим?
Къде ли не търсих, в болка и отчаяние,
съзнавайки грешката си да те пусна, умирах в разкаяние...

Няма те, аз издъхвам,
докосва ме Смъртта, а аз настръхвам,
последната ми мисъл е призрачният спомен за теб,
толкова пленяващ, толкова свиреп,
ти беше нежен, нежен като лунен лъч,
а сега си изгубен, а аз се давя в жлъч...