Дори привидно заспала,

аз все още се уча

да стоя неподвижна.

Да стоя неподвижна.

Дори привидно избягала,

аз просто се уча

да се връщам назад

и да тичам, да тичам.

Дори наглед непреклонна,

аз още се уча

да си тръгвам смирено

и да се прощавам.

Дори наглед победена,

аз просто се уча,

когато падам – да ставам.

Да продължавам да шавам.

Да летя като птица.

Като червей да лазя.

Да се хвърлям безстрашно

и да се пазя.

Да мълча като риба,

да мълча като няма.

Да се смея във рими

и да плача засмяна.

Да търпя без причина.

Да се боря безславно.

Между капки да мина

и да падам на равно.

Да обичам наред

и да ценя самотата.

Да съм цяла вселена

и част от тълпата.

Защото болката учи.

Че как ще успея

да разбера стойността

на живота без нея? :)

Пишейки, се уча да мълча.

Говорейки, се уча да слушам.

Бързайки, се уча да пълзя.

Чакайки, се уча да бързам.

Плачейки, обиквам смеха.

Смеейки се, помня тъгата.

Свободата все е „между“,

но далеч не е по средата;)