Дори привидно заспала,
аз все още се уча
да стоя неподвижна.
Да стоя неподвижна.
Дори привидно избягала,
аз просто се уча
да се връщам назад
и да тичам, да тичам.
Дори наглед непреклонна,
аз още се уча
да си тръгвам смирено
и да се прощавам.
Дори наглед победена,
аз просто се уча,
когато падам – да ставам.
Да продължавам да шавам.
Да летя като птица.
Като червей да лазя.
Да се хвърлям безстрашно
и да се пазя.
Да мълча като риба,
да мълча като няма.
Да се смея във рими
и да плача засмяна.
Да търпя без причина.
Да се боря безславно.
Между капки да мина
и да падам на равно.
Да обичам наред
и да ценя самотата.
Да съм цяла вселена
и част от тълпата.
Защото болката учи.
Че как ще успея
да разбера стойността
на живота без нея? :)
Пишейки, се уча да мълча.
Говорейки, се уча да слушам.
Бързайки, се уча да пълзя.
Чакайки, се уча да бързам.
Плачейки, обиквам смеха.
Смеейки се, помня тъгата.
Свободата все е „между“,
но далеч не е по средата;)
© Ксения Соболева Всички права запазени