Усещане за изгубена Вечност...

Сега: загледан в синята далечност,

самотен на крайбрежната скала,

усещане за проиграна Вечност

(неясно като утринна мъгла),

ме грабва и не мога да остана

на този бряг в безветрие пленен,

когато ме привлича разлюляната

безкрайност на Стихията под мен...

... А знам, че хоризонтът е привиден

и цялата реалност е- отвъд,

и няма вариант за нас „предвиден”

неземни сили: Времето да спрат!...

И затова проблясва еретична,

налудна мисъл в моите очи,

да надделея Ориста космична

и овладея Времето: с мечти...

Защото ни сродяват с боговете

мечтите с нереалната си власт,

а носим с тях дори през вековете

и лудостта на земната си страст...

... Едно дърво в космичната си скука

избрал е вятърът за талисман...

Една любов наричах „вечна” тука,

обаче днес съм като вятър- сам...

А Изгревът разпръснал по водата

феерия от луди светлини,

ме мами все в безкрайното: „нататък”...

... И шумолят прибойните вълни...

Коста Качев,

24.08.2014.

Средиземно море