Усещане за Вечност...
Усещане за изгубена Вечност...
Сега: загледан в синята далечност,
самотен на крайбрежната скала,
усещане за проиграна Вечност
(неясно като утринна мъгла),
ме грабва и не мога да остана
на този бряг в безветрие пленен,
когато ме привлича разлюляната
безкрайност на Стихията под мен...
... А знам, че хоризонтът е привиден
и цялата реалност е- отвъд,
и няма вариант за нас „предвиден”
неземни сили: Времето да спрат!...
И затова проблясва еретична,
налудна мисъл в моите очи,
да надделея Ориста космична
и овладея Времето: с мечти...
Защото ни сродяват с боговете
мечтите с нереалната си власт,
а носим с тях дори през вековете
и лудостта на земната си страст...
... Едно дърво в космичната си скука
избрал е вятърът за талисман...
Една любов наричах „вечна” тука,
обаче днес съм като вятър- сам...
А Изгревът разпръснал по водата
феерия от луди светлини,
ме мами все в безкрайното: „нататък”...
... И шумолят прибойните вълни...
Коста Качев,
24.08.2014.
Средиземно море
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
