Когато стане време

за тайни и поеми,

когато трепне в мене

душа ми и сърце ми

се чувствам сам и тъжен,

самотен в безкрая

и дивно свети ръжен –

в чия ръка – не зная.

Тогава аз се питам

как може във омраза

да гинем в тоя ритъм

на болестна зараза.

Да бъдем без очи

за прелестния лик

на чистите мечти.

Да бъдем спрени в миг.

Да свети в безкрая

награян от злоба ръжен

тъжно сочещ края.

Край за всички тъжен.

Край – начало ново

за Дявола и Бога.

За стремежа и умората,

за Хората и хората.

За нас, за вас, за всички,

за хилядите думи.

За детските ръчички

със дупки от куршуми...

За нейните очи!

За твоите мечти!

Да пием в празна  чаша!

Нима победата е наша?

Нима сме живи още?

Нима във мъртви нощи

не търсим си душите

далече от лъжите?

Нима заплакал тихо

Творецът в теб не вика

за помощта на Бога?

Да бъда смел не мога.

В туй ужасно време

на тайни и поеми

да вземем факел с пламък,

запален не от камък,

А от детската усмивка.

Усмивката?

Усмивка...