Усмивката
Когато стане време
за тайни и поеми,
когато трепне в мене
душа ми и сърце ми
се чувствам сам и тъжен,
самотен в безкрая
и дивно свети ръжен –
в чия ръка – не зная.
Тогава аз се питам
как може във омраза
да гинем в тоя ритъм
на болестна зараза.
Да бъдем без очи
за прелестния лик
на чистите мечти.
Да бъдем спрени в миг.
Да свети в безкрая
награян от злоба ръжен
тъжно сочещ края.
Край за всички тъжен.
Край – начало ново
за Дявола и Бога.
За стремежа и умората,
за Хората и хората.
За нас, за вас, за всички,
за хилядите думи.
За детските ръчички
със дупки от куршуми...
За нейните очи!
За твоите мечти!
Да пием в празна чаша!
Нима победата е наша?
Нима сме живи още?
Нима във мъртви нощи
не търсим си душите
далече от лъжите?
Нима заплакал тихо
Творецът в теб не вика
за помощта на Бога?
Да бъда смел не мога.
В туй ужасно време
на тайни и поеми
да вземем факел с пламък,
запален не от камък,
А от детската усмивка.
Усмивката?
Усмивка...
© Капко Дъждов All rights reserved.
