Тя
Нозете ѝ восъчни стъпват
на прага на твоята „Зима“,
във ледена църква пристъпя,
клисарят се моли прости ѝ!
Не, не го чува, не вижда.
Шепне име, с вяра те пие.
Мечтае. Обича. Не диша.
В ресничка ликa е стаила.
Гласът ѝ треперещ те вика,
а вътре е бяло мъртвило,
изпуква сталактит и полита,
в сърцето е смъртно забито.
Въздишка кандилото чупи
Тя пада. Силуети се дръпват.
И иконите някак са глухи!
Усмихната на пода потръпва.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Силвия Илиева Todos los derechos reservados
