Помъкнал времето на рамо,

вървя по градски тротоар.

Остана мисълта ми само

да видя някой мой другар.

Дотегнал ми е всеки делник.

Страхувам се от всяка нощ.

Че някой там преяжда с зелник,

а аз сънувам остър нож.

Че всеки делник е умора,

достигаща до моя праг.

И спирам се замислен в двора,

като бракуван вече влак. 

Но в мене има още тяга

и още съм на самоход.

Надеждата ръка протяга

към моя доблестен живот.

Дано за мене да се чуе

в последния камбанен звън,

кога душата се събуе

и тръгне весела навън...