В жестоката прегръдка на облаците
С ръце разкъсвам облаците сиви –
опитвам да отпуша светлината.
Душите ни да се почувстват живи,
да се отпуснат меко в топлината.
Но те ме наблюдават – онемели,
кръстосват като сребърни кинжали,
подлъгват ме чрез поривите бели,
да си помисля, че са се предали.
И после се завръщат сякаш хала,
обземат всичко – и тела, и мисли.
Земята се превръща в оскотяла,
посърнала без радости и смисли!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Данаил Таков Todos los derechos reservados
