Къде да се скрия да пиша?
Къде да намеря миг покой?
Смъртта ми е толкова чужда,
Животът уж ме има за свой!
Отрано се скитам, самотен.
От колко бури премръзнал,
усмихнат вървя. Къде да погреба
честността? Щом в утрото с мене
възкръсва!
. . . . .
Поетът за присмех глупав е роден.
Талантът на безценното богатство!
Да чувстваш, че си същият,
но някак тъпо променен.
Изцеден лимон от пръстите на въпроса...
. . . . .
Простреляните думи отдавна не дишат.
Мухлясалият хляб, мечтите без покрив...
И многоточията, дето парят,
възвръщат сивия оттенък.
. . . . .
В черния списък са белите крила...
Възхода, дето вятърът зачерква
всяка усмивка, всяка Божествена стрела,
запратена дълбоко в сърцето!
. . . . .
"Майко, не ме чакай, няма да се прибера,
в стаята ми тъй е тясно...
И ако по пътя към Вдъхновението, някъде
безименен аз умра, ти знай, че в стих ще се завърна!"
© Петко Петков Todos los derechos reservados