Съдбовен ден, подаден знак -
присъствието мъжко бе на почит.
Да бъдеш джентълмен и кавалер 
за дамите бе благодат, 
а за мъжете - нежност и галант.
В онези стари и безгрижни дни
живееха без дом двамина старци -
добри и до безкрайност честни.
Не кражби, не подлост, не пари
тях влечаха ги, а любовта!
Обичаха се искрено, макар без дом,
макар, че синовете им ги нямаше -
заминали за чужди благини.
Забравили ги бяха - родителите,
що живот им дадоха, що всичко,
което притежаваха продадоха!
За да имат те живот щастлив,
за да живеят по-добре от тях.
Заминаха и бързо ги забравиха,
а старците без нищо оцеляваха.
Живееха без дом, 
но никога не се предаваха!
За миг не спираха да мислят
за децата, по които страдаха,
и чакаха завръщането тяхно
без да искат нещичко в замяна.
Знаеха, че ще се върнат пак,
но ще бъдат ли те още живи,
за да ги посрещнат с радост,
или ще ги обгърне мракът,
и усилията им ще са напразни!
В онези дни едно дете бездомно
вървеше тихичко след тях,
следваше ги без умора, притичваше дори,
студът сковаваше сърцето,
но знаеше, че са добри.
За него старците не бяха бреме,
то виждаше как спяха във кашон
и сълзи обливаха лицето му.
Тъжеше то за някой, но за кой?
Детето болка имаше една -
не искаше да има в този свят бездомни,
Дори и то си имаше свой дом,
родители, сестриче, но защо ли
живееше на улицата мрачна,
като тези двама старци?
То искаше да им помогне,
и се правеше на просяк,
обичаше ги и се молеше
някой да ги прибере, 
за да не са сами навън
в студа, без топлина и огън.
Момченцето бе син 
на знатен кавалер и джентълмен,
но криеше от близките си тайната -
те мислеха, че скита се с приятели,
а то следеше старците, молейки се 
за живота им.
Веднъж старицата се олюля
и то понечи да я подкрепи,
но старецът по-бърз излезе - 
побърза да я улови.
За малко да се издаде и да открие,
че доста време движи се след тях.
Но не може вечно да се крие,
да им помага отдалеч с храна,
обувки, дрехи.
Всичко, що им дава,
го прави от сърце,
но дали ще разберат услугата голяма,
дали ще вярват на едно дете?
Момченцето се сви в кашон до тях,
и слушаше риданията старчески.
И то заплака редом с двамата незнаещи,
че има някой, не знаеха, че ги следяха.
Старецът говореше, детето се заслуша,
разбра за техните деца и реши - 
ще ги потърси, ще ги намери, ще ги доведе,
за да намерят своя дом, покоя свой.
Не такъв живот им бе потребен,
не за това продали са имот,
а за да бъдат близо до децата свои.
Замисли се за себе си - галантен и добър -
какво би бил без близки и приятели.
Видя се сам, объркан, зъл -
не би могъл така да преживява.
Детето из кашона се провря,
изтича и по улицата тръгна.
Намери полицай, размениха няколко слова,
и влезе с него в пощенската сграда.
Бе чуло старецът да споменава
странно име на някаква страна,
бе чуло имената на децата им,
знаеше какво да прави след това.
Добрият полицай донесе чай, закуска,
погали той момченцето с любов.
Изслуша го, излезе с папка във ръка,
остави го да чака, но малкото дете
изпи си чая и щом закуси,
уморено от разходката голяма,
не го дочака, а заспа.
Събуди го добрият полицай -
намръщен този път бе той.
Разбрал чий син е малкото дете,
отказа помощта си
боейки се от наказание -
за службата си се уплаши той.
Но малкият юнак го убеди -
баща му няма да узнае за това -
не би му казал, та нали и той
виновен бе пред близките си,
вършейки това добро.
Засмя се полицаят на хитростта
на джентълменът малък.
Сам синовете ще издири!
Но минаха се месеци, лятото дойде.
От тях вести нямаше, но детето 
старците не изоставяше.
Все така им носеше храна,
все така то тичаше след тях,
отдалеч ги наблюдаваше, по-смело
и по-умело в хитростта си ставаше.
В един прекрасен летен ден
изтича при добрите старци
и чудо - двама снажни кавалери
качваха ги в лъскава кола.
Неузнаваеми и променени,
щастливи бяха, и сияеха.
Това ли бяха синовете им?
Двама джентълмени с красив автомобил,
а старците красиво пременени.
Измити и облечени добре,
те не бяха бездомници вече.
Момченцето от радост зарида,
ръка на рамото му някой сложи.
Обърна се и занемя - баща му и добрия полицай!
Но как? Нали всичко беше тайна?
Оказа се, че родния му татко 
издирил синовете с помощта на полицая,
който бе решил да сподели
на детето голямата тайна.
Лицето му помръкна - разбра, че е предаден!
Луксозната кола потегли,
детето чакаше.
Наказание или похвала - то не знаеше!
"Не си направил нищо лошо, сине -
бащата проговори - дори напротив,
да дадеш на бедния от хляба си,
да му покажеш, че си мъж и кавалер -
това е дар.
И този дар за мен си ти!
Показа, че си джентълмен, и аз гордея се със теб!"
Така едно дете помогна на двама старци,
търсещи любов.
Чакащи да се завърнат синовете -
пораснали и изградили свой живот.
Момченцето заслужи грамота,
и обичта на своите съграждани.
То знаеше, че име се гради с дела,
а не с богатство, слава и пари!
Делата правеха от хората човеци,
и грамоти не даваха на всеки!
А що е то човекът без галантност,
без да кавалерства, но с пари?
Той - човекът - би бил пуст отвътре,
би забравил що е то - щастлив!