В Предверието на бурята...
Слънцето на дъжд припича,
вятър облаци кълбѝ:
мълния в зиг – заг притича
миг преди да завали.
Птиците се изпокриха
и заглъхна песента,
нереално стана тихо –
после бурята влетя́...
И затътна небосвода,
и по пладне се смрачи –
сякаш цялата природа
бе с избодени очи...
Облаците натежаха
над смълчаната земя
и започнал някак плахо –
дъжд стихиен се изля...
Рукнаха потоци мътни
и се сляха във реки,
а водата буйна мъкне
клони, дънери, греди...
... Първата вълна когато
се отточи, загърмя
и нахлу с внезапен вятър
вече Втората вода...
А тя носеше с вълната
разпиляните неща
през Живота, из Съдбата,
на Безкрая в пустошта...
Вече „старите” любо́ви
влачеха се -- воглавѐ
на очакваните нови,
но с предишни грехове́...
Всичко в този мемоарен
на абсурдите парад --
бе повлякло във кошмарен
строй мечтите: най – отзад...
... Третата вода -- последната
чакам да се появи
и нашепвам си легендата:
„Златна ще е може би!”...
... но акó отново мътна
дойде буйната река,
тя и в подмолите тътне
ще измисля сам сега:
- Своя приказка изящна
в стил фантастно – причудлив
и като мечта прекрасна,
и в съдба със Край щастлив...
06.05.2017.
© Коста Качев Todos los derechos reservados