Нощта разтвори черната си рана.
Съзвездието Лира звънна тихо,
небесната божествена камбана
изплака стари, непотребни стихове.
Небето носи брошката си лунна.
Реката е космично огледало –
отнася бавно сънищата будни
на нечия несъвършена цялост.
Щурците сякаш дяволи ги взеха,
а там, върху гевгира на тъмата,
една светулка, просто за утеха,
бродира точици със светлината. ...