В такава нощ
Нощта разтвори черната си рана.
Съзвездието Лира звънна тихо,
небесната божествена камбана
изплака стари, непотребни стихове.
Небето носи брошката си лунна.
Реката е космично огледало –
отнася бавно сънищата будни
на нечия несъвършена цялост.
Щурците сякаш дяволи ги взеха,
а там, върху гевгира на тъмата,
една светулка, просто за утеха,
бродира точици със светлината.
В такава нощ клошарката премина –
безумна малка сянка под торбите,
побрала в тях усмивките невинни,
сиянията древни на звездите.
Стомахът ѝ – залепнал за гръбнака,
в очите – звезден скрап, отвъден пясък...
И утрото едва ли ще я чака –
ненужна, без билет за по-нататък,
вградена от невидимия гений
в платното съвършено на нощта –
парцалена, класическо видение...
Светулката в косите ѝ влетя,
заплете се, въздъхна и угасна.
Каква нелепа буболеча драма.
Денят отново клечица ще драсне.
Нощта затваря черната си рана.
© Алина Стоянова All rights reserved.
