В Забрава

Ти я прогони далече,

като скитница да броди из нощта.

Поръсена в сърцето с черна пепел -

тя никъде сега не вижда светлина.

Защо откъсна и белите криле,

с които се въздигаше в небесата?

Тя толкова дълго обичаше все теб,

а сега ù е мъртва душата.

Като блудник  честа ù отне,

гола болката се изправи пред нея!

А нали във нощта се закле 

да я пазиш, да не бъде ранена?

Най-истинското чувство ù отне -

любовта невинна и крехка...

и с желязно черно острие

я прободе в сърцето болезнено.

И с криле омалели рухнаха птиците,

символи на вашата любов,

и никога повече по улиците

не отекна пак техният зов!

Светът жесток със шепи я обгърна,

затвори я във бездна от тъга.

Никой не чу последната молитва -

за последен път да зърне светлина.

Как можа да го сториш, проклетнико?

Как ти даде сърцето това?

Какво ти стори скитницата клета?

Ти някой ден ще съжаляваш за това!

Дори и слънце вече не огрява

невинните нейни очи.

Какво ти стори, че я изостави

да се удавя в свойте сълзи!

Сега в забрава тъне любовта ù,

дори сънят ù бяга през ноща.

Върни и сянката прогонена...

тя нищо лошо не е сторила сега!

Очите ù не виждат даже вече,

само запаметени лица пред нея минават.

Забравени градове и затворени

мечти - да оживее някога...!