В Забрава
Ти я прогони далече,
като скитница да броди из нощта.
Поръсена в сърцето с черна пепел -
тя никъде сега не вижда светлина.
Защо откъсна и белите криле,
с които се въздигаше в небесата?
Тя толкова дълго обичаше все теб,
а сега ù е мъртва душата.
Като блудник честа ù отне,
гола болката се изправи пред нея!
А нали във нощта се закле
да я пазиш, да не бъде ранена?
Най-истинското чувство ù отне -
любовта невинна и крехка...
и с желязно черно острие
я прободе в сърцето болезнено.
И с криле омалели рухнаха птиците,
символи на вашата любов,
и никога повече по улиците
не отекна пак техният зов!
Светът жесток със шепи я обгърна,
затвори я във бездна от тъга.
Никой не чу последната молитва -
за последен път да зърне светлина.
Как можа да го сториш, проклетнико?
Как ти даде сърцето това?
Какво ти стори скитницата клета?
Ти някой ден ще съжаляваш за това!
Дори и слънце вече не огрява
невинните нейни очи.
Какво ти стори, че я изостави
да се удавя в свойте сълзи!
Сега в забрава тъне любовта ù,
дори сънят ù бяга през ноща.
Върни и сянката прогонена...
тя нищо лошо не е сторила сега!
Очите ù не виждат даже вече,
само запаметени лица пред нея минават.
Забравени градове и затворени
мечти - да оживее някога...!
© Еви димитрова Все права защищены