ВЕЧЕ НЕ БРОЯ

Вече не броя животите си.
Не са девет, но знае ли се –
човек съм, не мъркаща котка.
Имам възобновяеми клетки.

Реката тече в своето рýсло
винаги пълноводна и нова
през шубраци и скали пусти,
в борба за живота си готова.

Вятърът в тишина сили събира
и с мощта си се втурва напред,
тъма и облаци черни раздира,
на слънцето отваря път и глед.

Любовта уж някак си умира,
подслон намерила в душата,
там временно в покой се спира,
за да изгрее свела в сърцата.

Вече не смятам броя на животите си –
река изпълвана с капчици любов,
вятър, погълнал тъмнините си,
светлина по пътя съдбовен суров.

30 11 2015