Понякога не ми достигат думи,
за да излея моето страдание
и в този миг така се губя,
че сякаш става по желание.
Откривам нови хоризонти
и полети към свят далечен,
където ти митичен спомен си,
а аз пък повече човечен...
Където съм по-лек от вятъра
и нямам тежест под клепачите,
разбрал, че словото ми не е дарба,
а моят начин да заплача.
И щом замръкна в някой, някъде
оставам, колкото поискат.
Усмихвам хората, приятели,
а враговете сам си ги измислям.
Насред фалшиво чуждо покаяние
което предизвиква лудост,
тъй свикнал с ехото на обещания
и преднамерената глупост...
Все още бъркам в тази рана,
която връща ме в реалността
макар след толкоз пъти падане,
все още мога да летя...
А думите се смиха, като тухли,
изтекли със пороя от признания,
но даже с милиарди нови букви,
Ти вечно ще си повод за мълчание...
©тихопат.
Данаил Антонов
13.07.2023
© Данаил Антонов Todos los derechos reservados