Понякога не ми достигат думи,

за да излея моето страдание

и в този миг така се губя,

че сякаш става по желание.

Откривам нови хоризонти

и полети към свят далечен,

където ти митичен спомен си, 

а аз пък повече човечен...

Където съм по-лек от вятъра

и нямам тежест под клепачите,

разбрал, че словото ми не е дарба, 

а моят начин да заплача. 

И щом замръкна в някой, някъде 

оставам, колкото поискат. 

Усмихвам хората, приятели, 

а враговете сам си ги измислям. 

Насред фалшиво чуждо покаяние 

което предизвиква лудост, 

тъй свикнал с ехото на обещания 

и преднамерената глупост... 

Все още бъркам в тази рана, 

която връща ме в реалността 

макар след толкоз пъти падане, 

все още мога да летя... 

А думите се смиха, като тухли, 

изтекли със пороя от признания, 

но даже с милиарди нови букви, 

Ти вечно ще си повод за мълчание... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

13.07.2023