Вечен студ

Самотен женски силует

през зимните преспи върви.

Отчаяна, тя търси път навред,

а снегът безжалостно вали

и снежинки трупат се в душата и,

сякаш тя изгубила е своята плът...

И бавно студ обгръща сетивата и

и ръцете и безмилостно болят.

Очите и се замъгляват плавно

и едри капки падат във снега.

Тя върви, но все по-бавно

със сърце, обгърнато от самота.

И в този миг на болка и тъга

поглежда тя безсилно към небето.

Зад хоризонта вижда падаща звезда

и пожелава си да спре сърцето.

Но то не спира, продължава да тупти

и всеки удар я пробожда като с нож.

Какво значение, че някога ще спре да вали,

щом в душата и остава вечно тази нощ?