Когато бялото ми бяга
и розите отказват да цъфтят,
останалите притчи се изплъзват
и самотата в крайчеца
на устните
потича
като медени отрови...
Когато истинската жажда
не гони възприятия,
а усмивките се удрят
в блиндирани от мъст врати...
Тогава колко ни остава?
В историята вековете значат нищо,
щом сравнени са със вечността...
© Две Todos los derechos reservados
напред с мъст ще вървим,
май само тя ни дава силите,
измисления си враг да сразим!
А този враг сме самите ние...
Браво, чудесно е!