Слънце весело изгрява над широката морава,

млад овчар под дъб седи, варди своите овци,

гегата си той премята и поглежда към гората.

Там, зад шумата зелена, скрита фея пременена,

риза бяла носи тя, а венецът от цветя 

върху къдрите се кичи, кой ли нея е закичил.

Във ръцете носи тя менче с бистричка вода,

много сладка и студена, на моравата зелена,

тя до него се поспряла и водица му подала.

Щом отпил той от водата, завъртяла се главата,

пожелал той таз мома, да му станела жена,

взел я той на колене, като мъничко дете,

милвал русите коси, гледал сините очи,

нежни думи ù шептял, обещания мълвял,

устните дарил с целувка и откъснал нежна пъпка.

Любовта ги сполетяла, като страшна зимна хала,

и предали се тогава, туй история е стара,

а поуката каква е, всеки сам да разгадае...