Слънце весело изгрява над широката морава,
млад овчар под дъб седи, варди своите овци,
гегата си той премята и поглежда към гората.
Там, зад шумата зелена, скрита фея пременена,
риза бяла носи тя, а венецът от цветя
върху къдрите се кичи, кой ли нея е закичил.
Във ръцете носи тя менче с бистричка вода,
много сладка и студена, на моравата зелена,
тя до него се поспряла и водица му подала.
Щом отпил той от водата, завъртяла се главата,
пожелал той таз мома, да му станела жена,
взел я той на колене, като мъничко дете,
милвал русите коси, гледал сините очи,
нежни думи ù шептял, обещания мълвял,
устните дарил с целувка и откъснал нежна пъпка.
Любовта ги сполетяла, като страшна зимна хала,
и предали се тогава, туй история е стара,
а поуката каква е, всеки сам да разгадае...
© Ангелина Василева Всички права запазени