Видяла безумна красота,

заплака женска душа

и сълзи и в сърцето изсъхват,

както съхне в земята дъжда

и както вехне на роза цвета...

Подир посивяха следите

от есенни чудни листа,

посивяха и вълните

на безбрежно сини небеса.

Трептят сред морето искрите,

на звездите беззвани сестрите.

А вятър разбуден ги в захлас разпилява,

както животът на прах сърце попилява.

И сянка и безплътна се там очертава,

как гледа в заблуда мечтите.

Светът ù посипа забрава,

но тя не ще да изтлее,

понеже има сенки само там,

където светлина все още живее!