Виж, нямам скелети във гардероба,
чеиз от нафталинови вини
и вятър свири в дупката във джоба,
сонатата на бъдещите дни.
На прима виста стиховете пиша
и музата ту лоша, ту добра,
като кобилка във врата ми диша.
Отказвам този свят да разбера.
И някой ден, когато дойде време
и позове ме птица със крило,
ще я възседна без седло и стреме...
Помнете ме... Какво било — било...