Вик
Все по-бързо сезоните тичат
и земята се лудо върти,
бели кичури косите ни кичат
и вече забавяш темпото ти.
Не търсиш вече шумни компании
и не чакаш чужд възторг,
стискаш нежно в свойте длани,
чаша с вино и спомен дълбок.
Когато вече човек остарее
много малко неща са му нужни,
топлина в нечий спомен да грее
и аромат от лехи теменужни.
Една усмивка споделена в здрача,
една ръка, гореща и свята,
една звезда, която още влачи,
по своя път душата непозната.
И щом животът своя кръг затвори,
ще останат само сенките в зори
и спомени които ще говорят,
за изминалите ни човешки дни!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Миночка Митева Todos los derechos reservados ✍️ Sin IA
