Нощта падна,

слънцето тръгна си.

И пак болката гадна

на мястото обичайно застана си.

Защо ли, не знам и аз...

Без вина виновна, а дали?

Не знам и аз какво да кажа на вас,

нямам мъдрости много, уви.

Едно само знам, няма по-гадно!

Топка в стомаха, пот на челото,

а вината не спира да разкъсва безпощадно!

Прокрадва се и прави място на злото!

Къде е непукизмът, когато е нужен?

Няма го, съвестта го уби!

Тя се ядоса и му удари един бой, заслужен.

И усмивката с него погуби...

А през това време нощта си премина,

Слънцето пак грее, птиците пеят,

Тъгата обаче не си замина,

поне сълзите малко бледнеят...

Гордостта е виновна!

Видя тя ранена душа

и каза тя своята дума отровна.

Но сега аз останах сама!

И така, денят мина, дори два.

Времето сякаш спря!

Вината мръдна се едва,

раздвижи се малко, и после пак се подпря...