ВИРТУАЛНО

Ръкостискане, поглед, кзани думи
и аз приемам човека в сърцето си.
Уж рядко греша... зловещи куршуми
не очаквам, отправени в лицето ми.

Но обърна ли гръб, зад мен подлоста
злобно се хили, пресметнато стреля
направо, точно, зловещо в тила
и увива трупа ми в мойта постеля.

А в този виртуален недокосващ век,
когато само писано слово чета,
как да позная какъв е отсреща човека,
когато няма очи и духовна следа.

А той се рови в моето бедно бельо,
търси най-малката мръсна бразда,
уж за добро на тово общество,
не с желание да ти стори черна беля.

Не разбираш злото от къде идва,
потъваш в ласкателства „Любов“,
но усещаш, че за някаква интрига
някой, някъде е напълно готов.

Образа му не познаваш. Гласът
никога не си чувал в пространството,
не знаеш дали е Той, или Тя. Часът
се мъдри присмехулно в пиянството.

Спъваш се, падаш и пак се изправяш.
Казваш си „Боже, със всички е така.“
и в болката си силен се показваш,
но в душата стърже чувство за лъжа...

Надежда Борисова