На Копенхаген му е есенно,

събрал е в пуловера си тишини.

Вечерта е полумесечно белязана

в було от непрогледност и мъгли.

Часовникът на гарата – замръзнал,

бездушно сляп за хорските съдби.

Говорителят прашен се събужда,

думите му машинално се сподавят

в тъмносините вечерни дълбини.

Гарата зловещо тъжна приказка шепти

за човека, който на релсите е скочил,

а дъждецът започнал ръждиво да ръми,

под тежестта на влака месото си изложил,

сблъсък, отразен в леда на хорските очи.

Затова влаковете в Копенхаген закъсняват,

    а някой някъде е закъснял

                                                  ръката си  да

                                                            подаде.