Озъртам се в галоп,
бия чужди
стълбища и порти,
за лика ти и
една усмивка
боря се,
пък сподавената мъка -
нека ми накърти!
 

Като паяк
спускам се по
собствените прежди,
търся непрестанно
гласа ти тюркоаз,
ръцете -
млечни пръски,
ароматни свещи;

Безспир се блъскам
в обещания любовни
на птици сепнати,
от мен ранени.

Плащам си безропотно
с ръжда в очите,
за тез батаци -
пръснах ги
като искрици,
натрошени охра
кости птичи;

Греховете си отдавна
спрях да мисля;
и небето да изгние,
и земята грубо да пресипне,
всеки гвоздей ще отскубна,
вратата твоя да разперя,
в къдрите ти гарванови
пак да плача бурно
и се смея.