Колко безгрижно бе някога времето.
Дните се нижеха. Вечно на стремето,
бодро усмихнати просто летяхме...
Миг не притихна ти... Но остаряхме...
С нови болежки - стари капризи,
дишаме тежко, мъчат ни кризи...
И не разбираме днешните делници.
Тъй вегетираме – раци отшелници.
Само понякога кротко в съня ни
щастие някакво тихо ще звънне...
Ще се изправим щастливи на стремето...
Чуй, ще се справим! Кратко бе времето ...