Часовете изчезват ненадейно сами,
както минутите саморазтопявайки
и чувам твойте нежни вопли,
догонвайки ги и самонаслаждавайки се.
А секундите избухват в ярки искри
и спират всичко моментно взривявайки,
като се стелят спираловидно с прощални речи
и умират в мигове обнадеждавайки.
А в центъра на тези часовникови стрелки,
оспива времето тъжно опрощавайки
и ни събуждат нови слънчевите лъчи,
когато зажумяваме размечтавайки...
И като пролетно цвете под снежни поли,
напират с усмивка доукрасявайки,
макар злобни да са вражеските стрели,
ранили ни дълбоко непрощавайки.
И събуждаме се с нови мечти,
давейки се и наново самопоразявайки,
а в течна поезия потъват тъжни вечери,
прехвърляйки всичко неразбрано с ваучери
за да вземем изпита побеждавайки,
както и с чистия плач на нашите очи,
отронваме молби опрощавайки,
а моментите умират под часовниковите стрелки,
разпростирайки се над нас и наблюдавайки ни...
© Светлана Тодорова Todos los derechos reservados