Вторникът ми е зелен,

вторият работен ден.

Уж спокоен този цвят е,

ала виж - едва обяд е,

пък бюрото ми се скрило,

с документи се покрило.

Пак усещам буря,

как, кое, къде да туря.

Всички днес са рано станали

и за работа са се захванали.

Всеки иска бързо, спешно

да се свърши всичко днешно.

Хайде, хайде, няма време,

все едно трева пасем.

Всички бачкаме усилено,

кат шейна сме се засилили.

Ала никой не цени

нашите работни дни.

Гладна съм, уви, не знам

днес ще мога ли да ям.

Няма обедна почивка,

има пак оперативка -

да решаваме големи

куп задачки и проблеми.

Някой пак е сгазил лука,

май е влезнал, без да чука

някъде при някой шеф,

развалил е нечий кеф.

И сега обсъждаме,

строго го осъждаме.

После пак в тръстиката

хващаме мотиката.

Кòпаме до късно пак,

тръгваме си в полумрак.

Втори ден е зор голям,

как ще издържа не знам

в този стрес на тази ера,

във която все треперим.

Време е за отдих вече.

Хайде, лека нощ, човече.