Прибирах се привечер от обичайната разходка с кучето ми

и минах покрай нашето място,

нашето

тайно 

място.

Нямаше как да не си припомня неволно всичките летни дни, 

които прекарвахме там, 

за да се скрием под дърветата и храстите от жаркото слънце.

Не можех и да не си спомня как излизахме рано сутрин,

обед се криехме там, 

а вечер скитахме някъде из малкото ни градче докато слънцето залезеше 

и родителите ни вече се притесняваха за нас.

Нямаше как да не се сетя и за тайния вход,

и за въжето, което ни водеше до същината на нашето тайно място и

до същината на нашата лятна прохлада;

въжето, 

което ни водеше и до изхода.

Същото въже,

вдясно от което се намираше кварталният магазин, от където си купувахме ледени сокчета в горещите часове на деня.

А сега...

Сега само аз от нас двамата минавам покрай нашето място.

И при това тайното ни място е станало толкова тайно,

че е скрито от нас самите дори -

храстите са пораснали,

също като нас.

И започвам да се чудя 

дали въжето се е разпаднало с годините,

точно

като

нашето

приятелство.